Народното събрание прие на първо четене нов Закон за потребителския кредит на 23 септември 2026 г., с който се въвеждат изискванията на Директива (ЕС) 2023/2225. По-голямата част от коментарите се съсредоточават върху две неща: новия регистрационен режим за кредиторите и точното число на новия таван на лихвите. И двете имат значение. Нито едно от тях не е същината.
Същината, изразена ясно в мотивите на самата директива и повторена в мотивите към българския законопроект, е по-тясна: не се очаква потребителят да може да оцени кредита така, както може кредиторът. Той не е избрал да участва на кредитния пазар така, както кредиторът е избрал да участва в кредитния бизнес. Няма нужната подготовка, за да прочете изчислението на ГПР, няма видимост върху това как скоринговият модел е оценил риска му и няма практически начин да разбере дали дадена клауза е стандартна или е неправомерна, преди да я подпише. Цялата архитектура на закона следва от тази асиметрия: щом потребителят обикновено не може сам да се защити, законът трябва да го направи предварително, а не просто да му осигури къде да се оплаче впоследствие.
Това е различно от онова, около което се върти в по-голямата част от отразяването в медиите, и си струва да бъде проследено прецизно - защото логиката на директивата има три отделни части, а разминаването между тази логика и текста, приет на първо четене, стои точно в едната от тях.
Логиката на директивата има три части, и не всички са еднакво запазени в българския проект
Първо: тя затваря старата вратичка, през която най-малките кредити напълно избягваха защита. Старите европейски правила (Директива 2008/48/ЕО) изключваха всеки договор за кредит под 200 евро от потребителската защита изцяло — без проверка на кредитоспособността, без стандартизирано оповестяване, без нищо, само защото сумата е малка. Директива (ЕС) 2023/2225 премахва този праг. Собствените ѝ мотиви са изрични, че това е съзнателно решение: точно кредитите с малка стойност, краткосрочните кредити и продуктите тип „купи сега, плати по-късно" бяха онова, което се изплъзваше през тази пролука, и затварянето ѝ е една от централните цели на преработката. Българският проект отразява това правилно - приложното му поле не съдържа никакъв долен праг, а само горен (100 000 евро)..
Второ: след премахването на прага, защитата трябва да важи независимо от размера. Задължението за оценка на кредитоспособността, ограниченията в рекламата, задължението за преструктуриране — нито едно от тях не е обвързано с праг по размер в директивата. Кредит от 50 евро и кредит от 50 000 евро подлежат на едно и също задължение за оценка, едни и същи забрани в рекламата, един и същ стандарт за „предотвратяване на свръхзадлъжнялост". Логиката тук има значение: уязвимостта на потребителя не се намалява с размера на кредита. Ако изобщо има разлика, тя е в обратната посока — човек, който взема 50 евро, обикновено разполага с по-малко възможности и по-малък капацитет от този, който взема 50 000 евро срещу ипотечно обезпечение. Българският проект запазва и тази част непокътната: правилата за оценка и за реклама важат еднакво, независимо от сумата.
Трето: Директивата поставя една ясна граница на разходите, а не плъзгаща се скала от обвързаности. Идеята е единен отговор, независим от размера, на въпроса „колко скъп може законно да бъде кредитът" — ясно определена граница, а не плъзгаща се скàла, която да е различна при по-малки суми. Именно тук се чупи текстът, приет от Народното събрание. Вместо една граница, проектът създава две: общото правило ограничава годишния процент на разходите до пет пъти законната лихва за забава, но кредитите до три минимални работни заплати — което, по оценка на опозицията по време на дебата, покрива около 85% от всички реално отпускани бързи кредити в България — попадат вместо под главното, под отделно правило: общите разходи се ограничават до 20% от главницата за кредит, погасяван в срок от месец, или 30% за кредит, погасяван в срок от три месеца. Това не е пълно изключване като стария праг от 200 евро — нито един кредит не остава изцяло извън защита. Но пресъздава същото основно допускане, което представляваше старият праг: че малките кредити някак си са с по-ниско значение и могат да се управляват с при различни правила. Конкретен пример, изтъкнат в дебата: кредит от 50 евро може да излезе около шест пъти по-скъп в лихви и такси спрямо действащите правила — именно защото попада в тази отделна категория, а не е под общата граница на разходите.
Каква всъщност е разликата изчислена конкретно
Струва си да се изчисли точно колко голяма е разликата, между общата граница на оскъпяване и групата на "по-малките" по размер кредити, тази разлика е съществена и не бива да се подценява.
Законната лихва за забава в България за второто полугодие на 2026 г. или това е референтният лихвен процент, върху който е изграден общият таван е основният лихвен процент на ЕЦБ по операциите по рефинансиране плюс 8 процентни пункта, в момента 10,40% годишно умножено по 5. Това е 52% Годишен процент на разходите (ГПР) — реална, макар и щедра граница.
Ограничението от 20% от главницата за едномесечен кредит трябва да се преведе на същата база, за да бъде сравнено коректно, а този превод трябва да се направи по начина, по който ГПР (годишният процент на разходите) действително се дефинира — като ефективен, олихвяем годишен процент, същата логика като изчисление на вътрешна норма на възвръщаемост за година (XIRR), а не като просто число, умножено по дванайсет. Самият български законопроект го изисква изрично: ГПР се изчислява „по формула, съгласно приложение № 3" (чл. 22, ал. 2) — стандартната европейска анюитетна формула, която решава за единствения процент, при който сегашна усвоена сума се изравнява с бъдещо плащане. За кредит с главница D, погасяван еднократно, след време t, като сума C: D = C ⁄ (1+X)ᵗ.
Решението за погасяване на 120% от главницата (20% разход) за кредити до 30 дни (C/D = 1,20, t = 30/365): X ≈ 819% = ГПР. Прилагане на същите изчисления за тримесечната граница на разходите (C/D = 1,30, t = 90/365): X ≈ 190% = ГПР. Това са коректните, съответстващи на олихвяемата логика ГПР-еквиваленти на 20% и 30%, предвидени в проекто-закона - не приблизително 240%/120%, каквито би подсказали плоско годишно умножение, и много по-далеч от общата граница, отколкото елементарното изчисление (20% по 12 месеца) подсказва. Истинският ГПР-еквивалент на едномесечната категория е на равнище приблизително шестнайсет пъти над общата граница от 52%, която важи за всеки кредит над прага 3 минимални заплати предвиден в проекта..
За по-добро сравнение - може да се обърнем и към съдебната практика - българските съдилища приемат за крайната граница на допустимата възнаградителна лихва - Установената практика на Върховния касационен съд (Решение № 906/2004 г., Решение № 378/2006 г., потвърдено с Определение № 901/2015 г.). Където се приема, че уговорена договорна лихва, надвишаваща три пъти законната лихва за забава при необезпечени вземания, или два пъти при обезпечени вземания, е нищожна поради накърняване на добрите нрави. При настоящата законна лихва от 10,40% това означава граница от 31,2% годишно за необезпечено кредитиране и 20,8% годишно за обезпечено кредитиране.
Оскъпяване от 20% за едномесечен кредит по новия закон, сравнена със същата олихвяема база, която самата формула за ГПР изисква е приблизително 26 пъти над границата, която българските съдилища вече прилагат към обикновена необезпечена възнаградителна лихва по договори. И приблизително 39 пъти над границата, предвидена за обезпечени вземания. Тук не се сравнява неустойка с договорена лихва. Сравнява се едно и също нещо — обичайната, договорена цена на кредита — измерено по един и същ начин, и разликата между онова, което съдилищата вече приемат за нищожно, и онова, което Народното събрание е на път да запише в закона.
За да бъде ясно ще направя и международно сравнение само по възнаградителната лихва без изчисление на лихвата при определяне на годишния процент на разходите - ГПР: 20% за едномесечен кредит сами по себе си не са необичайни по международни стандарти. Британският таван на цената на бързите кредити — в сила от януари 2015 г. и най-цитираният глобален еталон — определя 0,8% на ден, което самият британски регулатор изчислява, че се равнява на около 24% общи такси за 30-дневен кредит. Българската цифра от 20% е от същия порядък, изразена по същия номинален начин. Разликата е в онова, което заобикаля числото. Дневната ставка във Великобритания е една от три части на общ таван: той ограничава и таксите за забава до 15 паунда, и отделно ограничава общата, доживотна цена на кредита до 100% от първоначалната главница, така че длъжникът никога не може да бъде задължен да върне повече от двойния размер на взетото, колкото и пъти да продължава или подновява кредита. Българските цифри 20% и 30% от главницата не са един компонент от такъв многослоен таван. За кредитите, попадащи в категориите с различно оскъпяване (до три минимални заплати 1860,60 евро), те са цялата граница, сама по себе си, а сравнени с базата на ГПР, която самият закон използва навсякъде другаде, са в пъти по-големи от тавана на стандартното оскъпяване.
Прилага ли някоя друга страна от ЕС това? Не.
Преди да се приеме, че определянето на по-високи разходи за кредитите до 3 минимални заплати, представялава политка за защита на потребителите, си струва да се провери дали друга държава членка на ЕС дава на малките или краткосрочните кредити различна, по-скъпа граница на разходите от общото си правило. Никой от сравнимите случаи не го прави — а там, където съществува подобен механизъм, той действа в обратна посока.
Финландия прилага единна граница на разходите — 20% годишно за целия потребителски кредит, без никакво отношение към размера на отпусната сума. Това не е пропуск, в по-стара версия на финландския закон кредитите под 2000 евро са били отделени от общото оскъпяване, при по-висока граница на разходите от 50% годишно. Това също може да се приеме за двустепенна структура, която българският проект сега създава. В своята дейност кредиторите се фокусираха в рамките на тази група и Финландия премахна различното оскъпяване през 2019 г. именно заради това, преминавайки към единен подход за всеки потребителски кредит, независимо от размера.
Полша прилага специфичен подход за краткосрочни кредити, свързан с разходите - но законът действа в обратна посока. За кредити до 30 дни таванът е 5% от главницата; за по-дългосрочно кредитиране само фиксираният компонент е 10%, плюс допълнителна такса, зависеща от времето. Краткосрочната категория в Полша е с по-ограничени разходи от общата категория, а не е значително по скъпа за потребителите.
Испания въвежда същата Директива (ЕС) 2023/2225 като България. В законодателството си създаде отделна категория за скъп краткосрочен кредит, но с изрична предпазната клауза, която в българския проект липсва: „максималната цена не може да надвишава тази на дванайсетмесечен кредит за същата сума по общия ред", заедно със задължителен минимален срок от три месечни вноски, замислен специално, за да не позволи краткото времетраене да раздуе реалните годишни разходи на потребителя.
Казано направо: не съществува практика в ЕС, при която малък като сума или краткосрочен кредит да въвежда по-виска граница на разходите от общия законов ред. Всяка сравнима държава или изобщо отказва да определя цената на кредита по размер, или за каткосрочните кредити въвежда ограничения на оскъпяването спрямо общия ред, или въвежда изрична клауза, предотвратяваща краткосрочната разходност да надхвърли общата. Българският проект, приет на първо четене, е изключението — и то в посоката, увеличаване на разходите за потребителите и срещу основната логика на директивата за въвеждане на строги мерки за защита от свръхзадлъжняване.
Съответства ли законът на директивата, или не — нека обобщим
Заслужава си да се каже директно кои части от българския проект действително изпълняват целта на Директива (ЕС) 2023/2225 и кои не.
В съответствие с директивата:
Без минимален кредитен праг по размер (чл. 2 от обхвата; съображение 15). Мотивите на директивата гласят, че затварянето на пролуката за кредити с малка стойност и краткосрочни кредити е била една от главните цели на преработката. Това са били продуктите, които са изполвали старото изключение от 200 евро и по този начин са работили с по-високо ниво на разходите за потребителя от лимита на общото правило на оскъпяване. Българският проект не съдържа кредити с ниска сума, които да са извън нормите на закона. Тази част е транспонирана правилно.
Еднакви задължения за оценка на кредитоспособността и за рекламата (чл. 7, 8, 18)). Те важат по един и същ начин независимо от размера на кредита както в директивата, така и в проекта. Също правилно транспонирани.
Не съответстват на целта на директивата - макар текстът на директивата технически да не е нарушен, основната идея за предпазване на потребителите от свръхскъпи продукти не е транспонирана:
Двустепенната граница на разходите противоречи на самата причина, поради която за държавите членки изобщо е предвидено да въвеждат граница ва разходите. Съображение 73 позволява на държавите членки да „запазят или въведат" граници на лихвените проценти, ГПР или общата цена на кредита с основна цел: предотвратяване на злоупотреби и нерегламентирано оскъпяване против правата на потребителите. Въведената в закона структура на горна граница на осъпяване изпълнява целта на съображение 73, но само ако предотвратява злоупотреби точно там, където те са най-вероятни. В практиката, която наблюдаваме това са точно кредитите с по-нисък размер и по-кратък срок. Българският проект прави точно обратното: дава възможност за по-високи нива на разходите за потребителя, точно за тази категорията кредити - с малки суми, и кратък срок, продиктувани от нужда, обикновенно използвани от хората с ниски доходи и ниски възможности сами да се предпазаят от високата цена. Законът предвижда граница на оскъпяване на всички кредити, но щедро предоставя възможност за отделно третиране на най-податливата на злоупотреба част от пазара, където легализира до 20 пъти по-високи лихви за потребителите. Директивата не определя на какво равнище трябва да бъде поставена границата на разходи на дадена държава членка, така че тук няма нарушение на текста. Но горната граница на лихвата се въвежда, за да предпазва потребителите. Което означава да предоставя най-силна защита точно там, където директивата предвижда, че се намират най-застрашените от прекомерна цена групи. Обратното поставянето на най-високи нива на оскъпяване на най-уязвимите групи - категорично не изпълнява основните мотиви, обосновка и логика на директивата.
Този подход пресъздава по същество същия отказ да се защитят потребителите, за което съображение 15 бе написано - да премахне възможностите за прекомрено оскъпяване на кредити до 200 евро. Това разбира се не е идентичен механизъм — никой кредит не е напълно изключен от защита, както преди бяха кредитите под 200 евро. Но подобно на отменения праг от 200 евро, новия закон допуска, че кредити със сума до 1 860,60 евро, колкото са три минимални заплати, поради предвиждането, че това представлява нисък размер за кратък срок би следвало по закон да оскъпят до 20 пъти повече от фиксираната граница на разходите. Реално директивата отхвърля това допускане по отношение на изключване от обхвата на защита на най-ниските суми кредити. Проектът за новия закон го възстановява по отношение на горната граница разходите за кредити до 1 860,60 евро.
Законът предлага за по-висок риск да се предивиди по-висока цена, докато целта на директивата е клиентите, в най рисковите групи, застрашени от свръхзадлъжняване да не се кредитират изобщо. Това е най-острата точка на разминаване. Чл. 18, както и директивата като цяло никъде не предвижда възможност за кредитора да отпуска рискови кредити на потребителите, като за целта да има право да увеличи цената на риска, респективно разходите по кредита. Директивата казва, че кредиторът трябва да пази своите клиенти от свръхзадлъжняване и може да предостави финасиране само след като оценката на риска заключи, че потребителят може да изпълни условията за погасяване. Директивата е категорична висок риск от неплащане води до отказ от кредитиране, за да се предпазят потребителите. Кредиторите в допълнение имат задължения по директивата за първоначална оценка на риска и да проследяват нивата на задлъжнялост на клиентите си, а също и да им предоставят защита, когато установят свръхзадлъжняване. В този дух на превенция от прекомерно задлъжняване, структурата на разходите, която позволява точно обратното - на сегмента, свързан с най-висок риск от неплащане при кредитиране, да се позволява много по-висока цена от въведената граница - е нелогична и трудно приложима. Духът на закона значително се разминава с целите на директивата като от една страна той ясно определя най-рисковите кредити и групи, а от друга предвижда за тях най-високите законови нива на оскъпяване или директно води потребителите към свръхзадлъжняване. Вместо да се приложи простата логика - когато някой не може да си плаща не му даваш кредит, което всъщност е изискването поставено от директивата. Елементарно е сравнението с основната логика на продажба в бизнеса когато потребителя не може да си позволи дадена стока, то няма наложена практика продавачът да му я продава на по-висока цена.
Независимо, че голяма част от текстовете на директивата са предвидени и пренесени в закона, то основната част законът да предпазва потребителите не е спазена. Напротив предложена структура ясно определя проблемните зони, но предлага обратното на духа на директивата решение. Което видно от текстовете на закона освен, че противоречи на основите на бизнес логиката, то противоречи и на приетите текстове за постоянен контрол на нивата на риска с цел предотвратяване на свръхзадлъжнялост. По новия закон кредиторите трябва да предпазват потребителите от прекомерно задлъжняване, предоставяйки им най-скъпите кредити, които закона изрично въвежда и толерира, независимо, че същия закон на хартия е определил граници за оскъпяване.
Защо точно тази част заслужава да се проследи
Нищо от казаното дотук не означава, че законът е зле замислен. Премахването на стария праг по размер и еднаквото прилагане на правилата за кредитоспособност и реклама са истински, структурни подобрения — и следват вярно декларираната цел на директивата. Но закон, чиято цялостна обосновка е „обикновеният потребител не се очаква сам да се защитава, затова законът трябва да го направи", следва да предостави защита за най-рисковите групи или колкото е по-голяма вероятността от злоупотреба - толкова по-силна да е защита. Разделянето на защитата на потребителите на две категории — и предоставянето на възможности за сключване на по-скъпите кредити, за най-рисковите групи прави точно обратното, това не може да се нарече защита и не е превантивна мярка.
Законът предстои да мине през още обсъждания и промени. Дали това разделяне ще бъде коригирано изцяло или частично предстои да разберем. Както и също, остава да разберем, ще се съобрази ли законодателят със съдебната практика, където разбирането за размера на допустима лихва е ясно определено в решение на Върховния касационен съд или ще въведе законово определена и прекомерно висока лихва за най-уязвимите потребители, което всъщност ще бъде в значително несъответствие с практиката на съдилищата.